Роден е на 17 януари 1934 в семейството на Рая (Райна) Кюлева и Първан Спасов.

Всеки от родителите оставя печат върху индивидуалността на бъдещия творец. Бащата - финансист, талантнлив шахматист, човек с поетична дарба, може би дава импулсите за задълбочено, сериозно мислене в музиката, за поетично възприемане и преживяване на света, за литературно творчество. Майката - учителка и цигуларка, е рядка личност с упоритостта, силата и нежността, извели сина до истинския професионализъм и самочувствието на композитор. В семейството на дядото - Иван Кюлев музикалността, стремежът към образованост са били толкова силни, че през трудности и премеждия, през съдбините на цялата българщина в Македония, Кюлев се издига до равнището на един от най-самоотвержените и привлекателни просветители и творци на музикалната ни култура още от началото на ХХ век.

Ако родът изобщо има значение за формирането на личността, при Иван Спасов мотивът за потеклото се разраства и извисява до творчески, естетически и нравствени идеи. Ето една от тях - чувството за отговорност пред миналото, стремежът достойно, пълно да се разгърне всичко от завещаните съкровища. Друга идея - тази за континуитета, за неразривното сцепление между епохи и поколения, без което няма истинска култура. И още една - националното, усещано и разкривано във всичките му измерения - от своеобразния македонски патриотизъм до осъзнаването на българското в големия свят на човечеството на ХХ век.

Особено е формирането на музиканта и композитора Спасов. В началото е влиянието на дядото, волята на майката, детското непосредствено изживяване на музиката, една цигулка, която злополучно отпада на 15-тата година. На 16 години Иван Спасов слага ръце върху клавиатурата на пианото за пръв път. От тук до първия голям творчески успех на композитора има само седем години.

През 1951 - 1957 започва следване в Държавната музикална академия в София най-напред със специалност "хорово дирижиране". Това е първият хорово-диригентски клас, създаден от проф. Георги Димитров (полски възпитаник, повлиял много за издигането на блестящата генерация български диригенти). Но за Иван Спасов целта е композирането, класът на Владигеров. Школата на Владигеров е забележителна с очарованието на педагога и непосредствената музикалност в обучението (а и в класа са особено надарени момчета - Васил Казанджиев, Красимир Кюркчийски, Милчо Левиев, Александър Владигеров...). Но главното - учениците не стават копия на учителя си. Една соната за кларинет от Спасов привлича вниманието на друг ученик на Владигеров - Константин Илиев. Особената "физиономия" на Иван Спасов в ранните му композиции става причина за истинското му съмишленичество с консолиридащия се все още музикален авангард, дава основание и за първия успех - Поема-плакат "Октомври - 17" по стихове на Маяковски. Тази мащабна композиция е далеч от конюнктурен формализъм, тя звучи в края на 1959 в програмите на един преглед на българската музика.

Годината 1960 е преломна - пожънал първите си лаври, младият композитор отново се явява на конкурс. По личния съвет на проф. Георги Димитров той кандидатства за обучение в Полша, още същата есен е приет във Варшавската висша музикална школа (академия) като учи дирижиране при световно известния симфоничен диригент Станислав Вислоцки, а композиция при ректора на академията Казимйеж Шикорски.

През 1962 е първият авторски концерт на Иван Спасов - във Варшавската академия с камерни творби. И пак в същата година той дирижира премиерата на Първата си симфония, изпълнена от оркестъра на Варшавската филхармония. През есента е вече в България. Започва диригентската му биография.

Мнозина композитори обединяват дирижирането и творчеството. За Иван Спасов може би най-близкият пример е Константин Илиев, а творческата дружеска връзка впоследствие ги кара взаимно да дирижират и оценяват произведенията си. Но в диригентската съдба на Спасов има особености. Най-напред тази, че на преден план е поставял възпитанието на оркестъра да вниква в музиката; а предпочитание, понякога цел, е новата музика - тази, която се създава в средата и след средата на столетието. Така се реди огромен брой премиерни изпълнения на чуждестранни и български творби. Възпитава се вкусът на публиката, променя се мярата на критиката - но постепенно.

Може би най-значителното постижение на диригента Иван Спасов е самия оркестър в Пазарджик, който за две десетилетия става един от най-добрите и най-продуктивните състави в страната. "Зимните музикални вечери" в града се фестивал-събитие, за което слушатели пътуват от София и Пловдив. И може би най-голямото разочарование е раздялата с оркестъра - плод на криворазбрана "демокрация", когато мнозинството на инструменталистите решава да се освободи от личността на диригента за не дотам високи цели. Така или иначе двете десетилетия са история, завоевание.

Творческият път на композитора с всяка година, повече от четири деситилетия, извежда напред и нагоре, без това да звучи като метафора или комплимент. Рядка трудоспособност, вътрешна организираност и дисциплина определят количеството творби. Но въпросът е в тези далеч и високо белязани цели, към които неизменно се стреми Иван Спасов. Има нещо, което наподобява стратегия в творческия му път. Така съзнанелно и талантливо той повежда българската музика към авангардния език - алеаториката с "Епизоди" (1965), хепънинга с "Музика за приятели" (1967), живото изпълнение и магнетофонния запис - "Литании" (1973). И това, че е пръв, се оказва повод за нападки и съмнения - поне в началото. Подражанията идват по-късно. Съзнателно и пак с рядка, изтънчена артистичност, Спасов пристъпва към българския фолклор. "Събор надсвирване" е събитие за нашата музика, но после събитията се редят много начесто - "Селска кантата", песните (начело с "Мехметьо", "Два тъпана", "Жена разделница"), чиито брой вече е твърде солиден... А признанието идва бързо и извън България - хорови конкурси, трибуната на композитора на ЮНЕСКО в Париж, Френска академия по изкуствата.

Едва ли може да се говори за симфоничните му творби като за друга фаза в еволюцията - защото те се редуват с другите жанрове най-естествено. Но това е друга голяма цел, която Спасов търси и постига - симфонизъм в най-общо и принципно разбираните класически рамки, чиято същност, образност и материя са нови, динамични, принципно отдалечени от буквалната традиционност. Монолози и бушуващи стихии, гласове на множеството и тихи размисли се редят в концертите за виолончело, за пиано и цигулка, в симфониите и оркестровите пиеси. И не всичко е зашифрования език на чистата, високата музика - в Четвърта симфония "проговаря" солиращ бас (един отговор на Четвъртата на Константин Илиев), за да изрече съкровена трагична изповед със стиховета на Иван Пейчев.

Темата смърт - за нея Спасов пише в своите есета още в 80-те години... В музиката му тя означава твърде много, защото с нея философията и житейската съдба се претапят в художествени шедьоври. "Канти ламентози" - за бащата, "Песни на мъртвите" - майката, "Песни на една душа, отлитаща към рая" - единствената дъщеря... Трагичното сякаш преследва твореча като античен фатум и пак като в мит ударите на съдбата прерастват в човешко деяние, по-силно от страданието. Спасов по странен начин (а може би съвсем закономерно) сякаш върви по стъпките на такива композитори като Монтеверди, или Верди, или Хиндемит, или Стравински - след много високи върхове и драматични устреми идва платото на големите вокални композиции - оратория, първият по рода си "Български пасион", Литургия, Меса... И почти редом - енергична, мощна клавирна музика - това вече е личният биографичен щрих, очертан с трите сонати, с етюдите за пиано.

Педагог е не само буквално, затова може би в най-бурните времена стабилно изкачва академичнтата стълбичка - професор, ректор (два мандата!). Общественик - също. На него се дължат толкова идеи и инициативи преди и след "Зимните вечери" на Пазарджик! Но и забележителен белетрист - двете книги "Небесносиньо утро, пладне и път след пладне" и "Животът ми - опит за реконструкция на една разпиляна мозайка" са сред най-значителното в българската есеистика. А в същото време са документ на музикалната история, на културата ни през почти половин век.

Такъв е общият контур на явлението Иван Спасов, а богатата същност, детайлите и тайните сега привличат мнозина като поле за размисли, изследвания, описания... И просто като красива и дълбока музика.

Киприана Беливанова